Шоци
Станахме съвсем навреме, направихме си кафе, закусихме кой както предпочита (демек zImage заложи на бъркани яйца и пилешко, а аз придърпах две парчета тиквеник), пък решихме да хвърлим един поглед на мрежата преди потегляне. Едно от първите неща, изпречили се пред погледа ми, бе Overseas and Overwhelmed – 25 истории на пътуващи, изживели културен шок. И се сетих.
Първата ни почивка извън България беше на Корфу преди десетина години. Тръгнахме с билети за влака до Солун и резервация в хотел на острова. А как щяхме да изминем тези 400-500 км между двете точки? Имахме бегла идея, че трябва да вземем автобус. Къде, в колко часа, колко ще струва – инфо нямаше.
В 7 сутринта слязохме на жп гарата в Солун и попитахме на павилиона за продажба на билети за градския транспорт къде им е автогарата. На много приличен английски ни обясниха кой автобус да хванем и къде да слезнем. 20 минути по-късно имахме запазени места за Корфу. Шок #1: в Гърция се справяме с пътуването сто пъти по-лесно, отколкото в България.
На следващия ден тръгнахме да оглеждаме Корфу. Естествено, лепнах се на магазин за сувенири, който беше изригнал 90% от стоката си по щендери и рафтове, разположени направо на улицата. След половин час мерене на шапки най-накрая си избрах една. И установих, че продавачката я няма. Въобще не се беше мяркала през цялото време. Шок #2: хората не се страхуват, че ще ги оберат.
Към края на почивката посетихме водния парк. Огромен! На симпатична зелена морава бяха разхвърляни кокетни чадър, всеки приютил масичка и два шезлонга. Избрахме по-закътано кьоше, зарязахме багажа и се метнахме на пързалките. Пътем видяхме, че на една от масите има кутия цигари. Реших, че някой го е домързяло да я изхвърли в коша и я е зарязал така. Точно бях почнала да се възмущавам „Кой мърльо е дошъл да цапа на това чисто място“ и установих, че до кутията има запалка Зипо. Очевидно не беше боклук. А когато съвсем наближихме, видяхме, че в съседство има цяла шепа монети, сигурно към 20 евро се събираха. Шок #3: ама тук наистина не се краде!
Сега пътуваме често и обикновено шокът е като се приберем в България. Е, понякога и в чужбина се изгубваме в превода, разбира се. Няма да забравя първия си сблъсък с автоматите за продажба на билети за метрото в Бостън, които бяха с испански менюта. След 15 минути напразни опити да ги подкарам на английски се отказах, подвих опашка, пък тръгнах пеша да разглеждам района. А като излязохме от метрото в Кенсингтън (гъзарски Лондон) – застинахме зяпнали. Пък zImage попита: „Ама тук живеят ли хора?“. Толкова приличаше на декор за филм по Удхаус. Картинка!
Затова пък всеки път като дойдем в Италия, първите дни гладуваме в шок. Как може да затварят ресторантите от един и нещо до седем следобяд, бе! Кацнахме в Тревизо в 13:20 местно време, докато намерим автобуса за Падуа, докато го изчакаме да дойде, докато стигнем до хотела и се настаним, то стана 15:30. Веднага излязохме да потърсим храна и познай! Работеха един Макдоналдс (няма да им ям гадостите пък), една сладкарница, пред която имаше огромна опашка, няколко бара (пълни)… Всички ресторанти, тратории, пицарии са затворени. Точка. Към 17:30 намерихме някаква пекарна, метнахме й се и се сдобихме със сандвичи с прошуто и гъби и мини пици с прошуто и сирена. За десерт взехме шоколадови сладки с люти чушки, много приятнички се оказаха. Вървяхме под дъжда нахлупили качулки до очилата и дъвчехме блажено без да ни пука, че италианците ни взимат за много зле хора, дето ядат когато си искат, а не когато трябва. Утре ще си напълня чантата със суха храна за всеки случай. Ще се опитаме да хванем работещ ресторант, де, но ако случайно се отплеснем и изпуснем заветния дванайсти час – да не гладуваме като Гаврошовци милни-жални.
А шокът, който ни сполита като установим, че някой е затворил заведенията по никое време, сме го изживявали десетина пъти сигурно. В източната част на Сицилия бяхме на крачка от гладната смърт. В Испания също не си поплюват със сиестата. Човек ще си помисли, че сме се научили вече да не се изненадваме, ама на, краткопаметни сме явно и не свикваме. Всеки път стрес.
ПС: Пътувахме лесно с Wizzair, макар че съм им малко сърдита за пеераските номера, които са почнали да въртят с таксите. Автобусът за Падуа спира точно пред летището, на 20 метра от паркинга. Билетът струва или 4,50, или 9 евро – шофьорът поиска 9 евро, де, а че може да не е разбрал, че сме двама, се сетих чак половин час след като платих. Разстоянието е около 45 км, взима се лесно и бързо.
Отседнахме в хотел Гранд Италия, който претендира за 4 звезди, обаче по моите критерии е някъде около три. Чист е, да, изглежда симпатично, но е мъничък, тесничък (пък било то и с високи тавани) и съвсем определено няма нищо луксозно в него. Е, може би апартаментите с art nuovo декорации изглеждат по-впечатляващо от стандартната ни стая. Ама все пак… А, за wi-fi достъп ни поискаха 5 евро на ден. Пренебрегнахме тази оферта и си купихме prepaid карта на Wind за 15 евро с включени 100 часа интернет достъп. Дано ни стигнат до следващия вторник 🙂
Снимки няма, защото пръска дъждец непрекъснато и ни домързя да влачим фотораницата.
