Верона

Точно похвалих влаковете на Twitter, че са чисти, бързи, редовни и направо супер… и ни сполетя премеждие. Е, не точно от влаковете – автоматите за продажба на билети ни подведоха. Борихме се с тях 15 минути и така успяхме да изпуснем ранния влак за Верона. Дразнещото е, че вече 4 пъти бяхме използвали въпросните машинки, имахме опит, вярвахме, че са надеждни и послушни. Пък днес как решиха да имат проблеми с кредитните карти, не знам, ама приеха разплащане чак на 4 опит с втора карта.

И нали е неделя – следващият полет бе след цял час. Тръшнахме се в кафенето на гарата, взехме по капучино и зацъкахме с език, че дори в такова затънтено заведение на малка спирка като Падуа кафето е перфектно, има тонове прясно изпечени закуски и е уютно. Не като в която и да е чакалня в България.

Под покрива на гарата има и супер. Не много голям (колкото половин стандартна Билла горе-долу), но добре зареден със свежи продукти. А на изхода има миникухничка. Ако си взел студено печено пиле или кроасанът ти не е с желаната мекота – да си ги запнеш набързо и да ги изядеш топли докато чакаш влака.

И след като все хубави неща пиша за региона… ето и малко критика 🙂 Едно от малкото явления, които не одобрявам тук, е безпардонността, с която местните пътуващи успяват да окупират сума ти място около себе си. Редовно виждаме човек, който седи на една седалка, на втора е оставил връхната си дреха, на трета е чантата му, а подходът към четвъртата така е барикадиран, че никой не може да я стигне. Същевременно около него има няколко правостоящи. Никой не му прави забележка. И аз не се разправям – защото не знам езика 🙂 Просто заставам над главата на въпросния нахалник и ту на английски, ту на български, а най-вече с ръце, му обяснявам да си събере партакешите или сядам върху тях. След около секунда и половина има места и за мен, и за zImage. Явно даскалският ми тон действа и на италианска почва.

А Верона е блага. Има си и внушителните гледки, разбира се, но за нас много по-важна бе земността й. Град, в който се чувстваш спокоен.

След разходката из задължителните точки на града – попаднахме в центъра на коледния панаир, който беше огромен и безкрайно шарен. Вкусен, изкусителен. Весел и усмихнат. Празничен. Заради голямата навалица нямаше как да се снима, разбира се, имаме десетки кадри с половин чужда глава или цяло семейство в крачка… Рисковете на тесните средиземноморски улички.

Отново имаше редица тенти, защитаващи каузи, отново хората бяха съпричастни с дела, а не с фенство във фейсбук например. Харесваме Верона много.

Публикувано на 14 декември 2009, понеделник, в 1:27 am, в категория По пътя.