Вчера ходихме до Благоевград по работа.

На отиване майка ми се обажда по телефона и почва да се стряска: „Къде сте тръгнали да пътувате в този сняг, само катастрофи дават по телевизията, кой знае колко е непроходима магистралата, да карате бавно, много да внимавате, вземи си резервен чифт чорапи“. А? „Ако ти се намокрят краката – да се преобуеш, за да не настинеш“.

Не знам как си го представи това с мокрите крака – че ще джапаме в Струма ли, що ли?! 🙂 Да ни е жива и здрава маман.

А в Благоевград слънце! Свети, грее, усмихва ни благо, ех.

В заведението, където обядвахме, са заети само три маси – ние с zImage на едната, две компании лелки на другите. Ама заможни лелки, с кожени палта и няколко кила злато всяка. Косите тупирани, червилата алени, а разговорите…

„И му казвам аз на големия ми син, че ако не му стига заплатата – да ми каже, с татко му ще му дадем пари, за да сме сигурни, че не мизерства, нали затова сме родители“.

„Пусни си уайфайто на таблета, да се свържем на вайбъра“.

„Купих си едно пуловерче, мерино, че и евтино излезе, защото имаше малко разшило се на едно място, направиха ми отстъпка, пък аз си го захванах, въобще не му личи“.

ОК.

Срещаме се с чичо, който се опитва да ни продаде парцел земя на висока цена с аргумента, че лозата на двора дава 1400 кила грозде годишно, от което ставало страшна ракия, „Чакай да ти дам едно шише да я пробваш, ще видиш колко е хубава“.

zImage се съгласи, че ракията я бива, така че ако някой се интересува – имаме контактите на чичото, ще ги споделим. Иска ѝ 8 лева на литър, защото била правена само от грозде, дъхава и пивка, не боляло глава от нея хич. И имал 600 литра от новата реколта за продан.

Мотаем се в едно село до Сандански. Слънцето напича, термометърът показва 14 градуса, но real feel клони към 20. В ранния следобяд zImage се разхожда по тениска и тъничък полар само, защото е наистина пролетно едно такова. А за местните си е зима – дебели якета, шалове, няколко пуловера, студено било, разбираш ли. И ни гледат стреснато. Хах 🙂

Стоим на припек пред въпросния имот, дето хем искаме да го вземем (защото е голям, на хубаво място, с хубаво изложение, ток, вода, канализация, напоителен водоизточник, смокини, лози, райски ябълки и черници, даже на асфалтова улица е, в края на селото, на тихо място, сред поддържани къщи и усмихнати съседи), хем ни се вижда скъп (защото цената му е по-висока от някои парцели, които сме гледали в селата около София).

Минава дядо с връзка брошури в ръка и пита „Тук ли живеете, младежи?“, ние викаме „Е, не още“, а той „Нищо, има време, ето ви едно вестниче да си четете“ и ни дава рекламна листовка на Кауфланд. Реших всичкото судоку.

Караме към София, звъни ми телефона – брат ми се обажда да пита къде сме, защото майка ми се притеснявала, че още не сме се прибрали, ама не искала да ми се обажда, за да не се натрапвала, но си се страхувала, че нещо ни се е случило, ако може да потвърдим, че сме живи и здрави, моля. Голяма е паника, пак да е жива и здрава.

А след малко трябва да се обадя по телефона и да се пробвам да се пазаря за цената отново. Засега съм я свалила с малко повече от 11%, целта обаче е да дръпна още толкова надолу. А по принцип съм най-непазарящият се човек на света, подобни преговори определено ме натоварват… до степен да се чудя струва ли си за пари да си вкарвам такъв стрес.

zImage праща ДНК проби по куриер.

Първата проба е до Клиниката по имунология към Александровска болница за регистрация като донор на стволови клетки. DHL реакцията: „Да, разбира се, че ще вземем пратката и при това ще я доставим безплатно“. OK.

Втората проба е до DNAfit за анализ на генетичните фактори, свързани с общото физическо състояние, поддържането на добра форма и храненето. DHL обаче викат: „О, не, не можем да вземем тази пратка. Забранено ни е да пренасяме ДНК материал, освен ако няма официален и нотариално-заверен документ от лекар, с който да се гарантира, че пробата е безопасна за транспортиране“.

Е, нали взехте първата проба?! Втората е абсолютно СЪЩАТА и на вид, и на съдържание. Ама абсолютно същата! И какво точно си представяте, че пренасяте всъщност – кръв и черва и очни ябълки ли? Не, става дума за една клечка, приличаща на тампон за почистване на уши, с която zImage е докоснал бузата си и след това я е поставил в пластмасова тубичка. И в плик. Запечатан.

Oh, well… DHL.

Използвам случая да ви подканя да се регистрирате като донори на стволови клетки. Регистрацията е бърза и лесна, вероятността наистина да се наложи да дарите е сравнително малка, и дори все пак да се случи – процедурата е безопасна за донора, а резултатът е спасен човешки живот.

Преди 7 години търсих донор на стволови клетки. Предстоеше ми трансплантация, ДНК-то на роднините ми се оказа несъвместимо с моето, а банка в България нямаше. Наложи се да плащам на израелска клиника да търси подходящ донор. Намериха, да. В Германия. Където трябваше да се плати 6-цифрена сума в евро за въпросната трансплантация. Пари, които нямам и няма откъде да намеря. Добре, че имах изключително упорити и наистина посветени на работата си лекари…

Регистрирайте се, моля!

Разказвам на Теда части от Стария завет, стигам до Давид, дето отначало бил пастир, след това станал изкусен арфист, после победил Голиат и накрая бил провъзгласен за цар. А брат ми се обажда:

„Той бил като Бойко Борисов, бе! Нали и Бойко първо бил пасъл овце и кози на село, минал през пожарникарство, охрана и мутреене, а сега виж го, цяло царче е!“

Smartass.

… така:

И подаръци с голямата торба за всички!

Както когато някой спомене въшки и почвам да се почесвам дискретно, нали, защото имам чувство, че ме лазят всички библейски чумави буболечки на света, така днес вече съм убедена, че знам какво са изпитвали китайците, осъдени на смърт чрез хиляда порязвания. И то само след една счупена чаша. В мивката. Без нито едно отхвръкнало стъкълце. Чиста работа. Уж.

Но не. Въображението ми настоява, че кръв се стича по стъпалата ми на тънки вадички, кожата на дланите ми е насечена, по лицето си имам миниатюрни дупчици от стъклени шрапнели, добре, че бях с цайси, та не ми влязоха в очите… или не!, сигурно са прескочили рамките и са се вгнездили в роговиците ми, и потъват ли, потъват, все по-навътре, докато стигнат мозъка чак… Който очевидно работи повредено, неговата верица.

Oh, well. Никой да не ходи бос в кухнята.