Сицилия. Амантеа – Вила Сан Джовани – Месина – Етна
Спахме 10 часа. В 8:30 цъфнахме в ресторанта за бърза закуска (кроасаните бяха ОК, но киселото мляко и пустото кафе се оказаха страшно разочарование), в 9:30 освободихме къщичката, пришпорихме Алфата и се устремихме към Вила Сан Джовани: най-близката до Сицилия точка, където ни чакаше фериботът за Месина. На десетина километра от Trevi Village излязохме на магистралата за Regio Calabria. На входа имаше огромна табелка на италиански с много удивиделни и една твърда цена: 500 евро. Предполагам, че това беше предупреждение за глоба при превишена скорост. Което никого не плашеше, защото ВСИЧКИ караха като за последно. Голяма част от трасето беше в ремонт, пренасочваха трафика от едното в другото платно, ограничавайки скоростта до 60-80 км/час. Италианците караха два пъти по-бързо от разрешеното! Тото се принуждаваше и той да бърза, защото при опит да се спазват правилата всички почваха да бибиткат.
А пейзажът беше УБИЙСТВЕНО красив! От едната страна се редяха малки, но много остри върхове, като минивулканчета (Тото се смееше, че били с идеалния размер за едно барбекю), по склоновете им накацали разноцветни вилички, всичко е зелено, тук-таме пресечено от виещи се пътеки. От другата страна – Тиренско море блести ярко синьо, спокойно, набраздявано от корабчета, яхти, даже един хидроплан видяхме да излита. Направо съжалих Тото, че трябваше да внимава в картинката и да се пази от джигит-италианците, а не да зяпа с широко отворени очи като мен.
За нула време стигнахме до градчето Вила Сан Джовани. Виж, пристанището не го открихме нито бързо, нито лесно. Картата ни подведе леко и в резултат се озовахме в лабиринт от преплетени еднопосочни улички, където всеки кара както си иска и май никой не спазваше правилата. За капак засякохме поне 3-4 полицейски коли, та се наложи да устоим на изкушението да се движим по местните маниери – глоба от 500 евро определено не ми е по вкуса, а съм убедена, че именно на туристите биха я наложили ама непременно.
Тук е моментът спомена, че номерът на Алфата започва с DJ (на галено „диджейката“). Не знам какво означава това съкращение, но ме гложди едно подозрение, че повечето коли под наем са с него. Нещо като опознавателен знак за разните изедници (полицаи, крадци и т.н.). Надявам се да не е така, де, ама досега колкото събратя по DJ-ство видяхме – все чужденци бяха.
С малко нерви и доста въртене в кръг стигнахме до пристанището, Тото даже успя да купи билет (23 евро за кола дълга до 4,5 метра и за 2 души). Но при опит да получи инфо къде трябва да отидем, за да се натоварим на ферибота, удари на камък. НИКОЙ не говори английски, ама НИКОЙ. Навсякъде комуникираме със знаци и с бедния си запас от италиански думи. Местните пък ни удавят в поток от адски дълги изречения, изречени с максималната възможна скорост, от които я хванем 2-3 думи, я не. Да разказвам ли как на рецепцията на Треви Вилидж рисувах две човечета, момченце и момиченце, изобразявайки „дуе персони“, дето трябва да ги настанят в „уна камера матримониале“ за „уна ноте“. В общи линии се разбираме, де 🙂 Т.е. аз успявам горе-долу да изкомуникирам всичко с всички, а Тото понякога се огъва и зарязва обясненията, по-бързо му писва да ръкомаха 😆
Та по този повод се наложи аз да ходя и да говоря в дежурния по пристанище къде, аджеба, е пътят към пристана. Сложих най-ослепителната усмивка, размахах ръце като ветропоказател и зададох сакралния въпрос „Дуово е трагета?“. Естествено, бях залята от италиански чар и цял поток инфо, от което успях да разбера само, че трябва да изчакаме на паркинга, като дойде ферито ще светне зелен светофар във вярната посока. Както и че ще чакаме още десетина минутки. Десет, ама местни. Всъщност чакахме повече от половин час. Натоварихме се успешно, качихме се на най-горната палуба и цъкахме с фотоапарата и камерата щастливо и наред: морето, вълните и Сицилията…
За нула време (по-малко от половин час) стигнахме до Месина, разтоварихме се, прекосихме улиците на града (не е много симпатичен, честно казано, изглежда точно като пристанище) и хванахме магистралата към Катания. Отново всички карат като ненормални, отново всички бибиткат по всякакви поводи: от „Побързай, бе, какво се влачиш само със 130 км/час“ през „Пай се да мина“ та до „Здрасти, как си, айде да пием по едно“. Минахме през адски много тунели, прекосихме няколко сухи каньона, които според картата от време на време се пълнели с вода (може би напролет, не знам). Платеният участък излезе около 3 евро. Успешно слязохме на верния изход, поехме правилното шосенце към хотела ни… и за първи път се сблъскахме с ИСТИНСКОТО сицилианско каране! Хора, пътчетата са широки точно колкото да се разминат две мини колици. И въпреки това винаги има паркирани таратайки на непозволени места. Все някой се опитва да изскочи от пресечката, отнемайки предимството на всички останали. Взимат остри завои без никаква видимост с много висока скорост. А бе, какво да обяснявам, трябва просто да изляза на терасата и да снимам как профучават навън, ще ви се изправи косата от ужас.
Ние решихме, че по принцип не бързаме чак толкова и в общи линии почти винаги правехме път на откаченяците. Освен всичко останало те карат някакви бая очукани вехти фиатчета, явно хич не ги жалят.
Скоро намерихме Don Salvatore Bed & Breakfast, имаше подобаващи табелки. Че и се запознахме с дона – трийсетина годишен пухкавеляк с безкрайно безобиден външен вид 😆 Салваторе почти не говори английски, за сметка на това жена му, Анна, е полякиня и е учила повечко в училище. Успяваме да се разбираме отлично. Развеждат ни из имота – от задния двор се вижда Етна в цялата й прелест, отпред пък има басейнче (12-15 метра дълго). Стаята ни е очарователна! Цялата в розово, с нови мебели, прекрасен теракот, луксозна баня, климатик, телевизор (отново само 20-на италиански канала, уви), огромна тераса с масичка и столове… Кухнята е добре заредена с кроасани, кафе, мляко, сокове за закуска. Ама наистина сполучливо място, препоръчвам го горещо!
Трябва да предупредя, че е на 5 километра от брега на морето, обаче като си с кола – това разстояние не те притеснява. А тук без кола не може. Дори тротоари няма! Вечерта се опитахме да открием ресторантче в близката околност, пренебрегнахме предупреждението на хазяите да не ходим пеша, че е опасно, и все пак тръгнахме без колата… съжалихме многократно. Луди, луди шофьори! На всичко отгоре не намерихме нито едно отворено заведение и се наложи да напазаруваме прошуто, моцарела, маслини, гъбки, мариновани патладжани и много грозде от супера. Изядохме си ги с кеф у дома и си легнахме с кокошките, готвейки се за голямото щурмуване на Таормина на следващия ден.
