Здравна система? Система? Друг път.

10:07:33 ч., 27.08.2009 г.

От онзи ден съм посветила цялото си време на докторите – и вече ми идва малко нанагорно, честно. Всъщност под „доктори“ имам предвид един единствен ортопед, който при това е добър. Обаче покрай него има такъв плътен слой дразнеща паплач… Чак съжалявам, че го препоръчах на Gregory.

Пролог

Преди 2 седмици за първи път отидох при д-р Василев. Беше към 11 часа, в предверието нямаше никой, влязох веднага, прегледа ме, изнесе ми цяла образователна лекция какво не е наред със страничните връзки, как ще ги лекуваме и какво ще случи. Дори извади два кокала, за да илюстрира по-образно думите си. Предписа ми лекарства (които подействаха 2 часа след като изпих първата доза!) и ми каза да отида след 10 дни на контролен преглед. Много уверена, спокойна, доволна останах и от отношението му към пациента, и от професионалните му качества, и от факта, че всичко приключи за нула време.

Баща ми има проблем с лявото коляно от три години. Ходи при специалист, препоръчан му от личната му лекарка, който казал „Нищо ти няма, стар си, затова те боли“. И го оставил да куцука с постоянна тъпа болка. Което освен, че е непрофесионално – е и нечовешко. Периодически правех опити да накарам родителя да отиде отново на преглед, този път в добра клиника, но не успявах. Много е пасивен, много. И го е страх от бели престилки и грубо отношение. Затова когато попаднах на д-р Василев реших, че татко ще се почувства добре в кабинета му и с малко каране (и вербална мотивационна помощ от страна на брат ми) го принудих да вземе направление и да ме придружи на контролния ми преглед.

И стигаме до драмата в няколко акта. Все още не знам колко са, защото не сме стигнали до края, но така като гледам – ще се проточи.

Акт #1: вторник

Отиваме в 8:45 ч. в клиниката, работното време е от 9:00 до 13:00. Коридорът и предверието са пълни с пациенти! Направо не се диша. Установявам, че има нов ред за прием. За да стигнеш до доктора – трябвало да имаш записан час. Упражнението се правело в 8 сутринта на регистратурата. За около половин час номерцата свършвали. Ние с татко сме безвъзвратно закъснели, да дойдем на другия ден. Може ли да запишем предварително час? Не, не ставало така, било ден за ден. Не, и по телефона не може. На място да отидем, на място. Разочарована съм, но какво да правя…

Акт #2: сряда

Пристигнахме в 7:40. Регистратурата не работи, отварят в 8:00. Към 8:15 се записваме в списък и получаваме номер 5 – не е час („Елате в 9:00 например“), а просто индикация, че преди нас ще минат 4 пациента. Което значи, че не трябва да се отлепяме от вратата на кабинета, да не би случайно да пропуснем реда си. Оформя се огромна опашка. А понеже искаме да се доберем до ортопед-травматолог… всички сме куци, някои са с патерици, други с гипс, превръзки, въобще страшна гледка. Не трябва да стоим прави, обаче местата за сядане са 5-6 на брой само, по-здраво изглеждащите сме се подредили като на манифестация.

Докторът пристига в 9:00. Само след 45 минути успяваме да влезем. На мен дава направление за физиотерапия (хип-хип, добре съм била!), татко го праща да му снимат ставата на рентген. Нова опашка на друга регистратура, още по-нова опашка за влизане в рентгена. Тук нервите на родителя не издържат и когато някакви дами го изпреварват – той прави гръмогласна забележка, че не е правилно това. Оказва се, че хората, които не са с направление, а си плащат, имат предимство. Което пак не било честно според татко, де, продължаващ да спори и мърмори, Антония неуспяваща да го накара да млъкне и да не нагнетява и без това ужасната атмосфера.

Снимат го бързо. Поредна опашка пред регистратурата за получаване на разчитането, хайде обратно пред кабинета на доктор Василев, леко инфарктно изчакване (все още бащата е кисел, трябва много да внимавам да не се развика отново, в един момент направо му забранявам да говори), влизаме, диагноза, лекарства, указания, тръгваме си. Минава 12:30 часа.

Акт #3: предстои

Ще се връщаме на контролен преглед след 2 седмици с татко, трябва да го водя на съдов хирург за разширените вени (да, доктор Василев е внимателен и ни обърна внимание и на този проблем), аз почвам физиотерапия… Само като се сетя за всичките разправии, които ще се случат, и ми се отщява да се занимавам.

Епилог

Въпросът, който не ми дава мира, е: кой печели от липсата на организация в здравните заведения? Не са пациентите, които се изнервят от огромните опашки. Не са лекарите, на които също не им е приятно да са обсадени от тълпи хора, влизащи в непрекъснати скандали с персонала и помежду си. Не са и сестрите в ролята им на пъдари, въдворяващи ред. Кой тогава се чувства добре в тази ситуация?

Звучно

12:23:31 ч., 22.08.2009 г.

Сега ако бяхме нормална държава щях да телефонирам на RSPCA или друга организация, грижеща се за опазването на правата на животните. И щях да обяснявам как от една седмица насам съседите над нас си заключват кучето или на терасата, или на стълбищната площадка. Без храна, без вода. По цял ден! И как то не спира да лае. Днес започна преди 8 сутринта, обяд е вече, как не прегракна – не знам, не знам. За секунда не се престава дори. Хем се ядосвам, че вдига такъв шум, хем ми се къса сърцето за него.

Ама не сме нормална държава. И няма кой да вземе мерки. Мога само да се надявам да засека комшиите и да им обясня, че не може да са толкова жестоки с животното, пък те да се стреснат и да се поправят, а не да ме сиктиросат с „Не е твоя работа“ или направо с физическа саморазправа… Което е невъзможно. В четвъртък вечер пробвах да крещя през прозореца „Мооооля ви, приберете кучето, не го дръжте заключено, нечовешко е“. Чуха ме със сигурност, но нищо не направиха. До полунощ се дра пустото псе, с цяло гърло, задавяйки се чак.

Кошмар.

Съхрани, съхрани

11:09:44 ч., 20.08.2009 г.

Не обичам поговорките. Доста често мъдростта им е или твърде опростенческа, или не съвсем вярна, да не кажа направо лъжлива. Някои даже ме обиждат на здрав разум – като ужасната „Залудо работи, залудо не стой“, едно от най-вредните твърдения на света.

Е, понякога има и добри попадения, разбира се. „Страх лозе пази“ например ми е мото в живота едва ли не. Поредният пример за прилагане на този принцип in real life е от вчера: с zImage решихме, че трябва да пазим по-добре фото и видео спомените си. И от дву- минахме на тристепенна защита. Сега всичките ни файлове се съхраняват на:

а) лаптопа ми;
б) мрежовия ни сървър (Network Attached Storage);
в) новата ни придобивка – лачен външен хард диск.

Разходихме се до Плезио и си взехме едно LG HXD1 500GB. Избрахме точно него по няколко причини. Първо, zImage каза, че според ревюта продуктът е качествен. Второ, Антония установи, че джаджата изглежда прелестно:

LG HXD1

И трето, макар и не по значимост – дискът се продава в комплект с прекрасен кожен калъф:

LG HXD1

Има си място за USB кабела в малкото джобче, закопчаването е сигурно и си има отвор, през който да стигаш до портовете. Перфектно. Особено като се вземе предвид, че доста ще разнасяме диска нагоре-надолу.

Комбинирай всичко това с добрата 199-левова цена… Не се колебахме хич, направо го грабнахме.

А ако питате защо взехме 2,5″, а не 3,5″ – причината е проста. Мобилност. Нашата джаджа е по-малка, много наподобява портфейл по размер и може да се носи във вътрешен джоб. По-удароустойчива е. Има по-ниска консумация на ток и затова се захранва директно от USB, а не й трябват разни адаптери и прочие кабеляци. И нали помните, че е красива? Не го забравяйте, важно си е!

А вечерта се разходихме до брат ми и снаха ми. Главно за да сменим батерията на компютъра на Теда, де, но и да си поговорим ей така, на спокойствие. Междувременно копирах на LG-то сума ти техни снимки, които трябваше да стигнат по някакъв начин до родителите ни – и ги впечатлих колко лесно, бързо и чисто се случи целия процес.

Доволна съм Любовче

Диви разговорки

15:39:54 ч., 17.08.2009 г.

Знам, че видео публикация не се брои за истинска такава, особено в понеделник, когато трябва да си злъчно-кисело-отровен по случай началото на поредната работна седмица. И световната несправедливост. И обезморяването. Обаче днес едни клипове ни просълзиха от смях направо. И ни съсипаха кривото настроение 🙂

Walk on the Wild Side е дело на Джейсън Манфърд. А сред гласовете, озвучили филма, изпъква този на Стивън Фрай. Enjoy част 1:

Част 2. Част 3.

Лични фаворити: хорът на акулите, дето ще отрезвява лодка пияни туристи, кофеинизираните сови, гризли-рокито, сурикатът-звезда, миксиращите язовци… а, бе, всички, всички! Умрях от смях!

За разведряване

23:13:23 ч., 12.08.2009 г.

Абонирана съм за фийдовете на няколко блога, публикуващи лични истории. За Not Always Right съм писала вече, разкошен е. Редовно препращам смешките по спам листа. И губя времето на всички 🙂 Но поне им оправям настроението, гаранция. И понеже искам всички да се усмихват – готова съм да споделя и други две находки.

Започвам с Emails from Crazy People. Вярно е, че има много ненормален народ наоколо! За пример давам публикацията с американския турист на обиколка в Европа и писмата, натрупали се по време на отсъствието му:

Още на втория кадър цъках с език, а към края вече се чудех защо авторката-имейлкаторка въобще я пускат да общува с хора, честно! След което се присетих, че и мен са ме бомбадирали с подобни излияния, при това почти прилични приятели и познати. Ех.

Друго много времеемко място онлайн е It Was Over When. Нещо като виртуална изповедалня, кръстосана с кушетка на психоаналитик, където да споделиш мига, в който си разбрал, че връзката ти е обречена. Има и драматични публикации, уви, обаче за щастие по-голямата част са си чист смях. Например:

Когато ми предложи да използвам късите панталони на бившето й гадже за пижама. Дневната й беше пълна с негови дрехи. Осъзнах, че човекът преди мен беше жертвал цял гардероб, бягайки от тази жена.

Та така. Ако августът върви тегаво, работата не ви изкушава, а морето е далече… Едната мрежа остава да ни разведрява.