10:17:34 ч., 22.04.2009 г.
Паднах.
Имах уговорка с Тото да се видим пред Старбъкса на Гурко, закъснявах малко заради отвратителния трафик, подтичквах (естествено), жонглирах с дамска чанта и огромен чадър, оглеждах се да открия любимия, гледах във всяка една посока, но не и в краката си. И се спънах в един праг. И паднах.
Озовах се на длани и колене точно до масата на млада двойка в студентска възраст. Девойката подскочи и за миг беше до мен с „Добре ли сте?“ на уста, подаваща ми ръка с искрена загриженост. Уверих я, че имам опит с паданията и съм успяла да се опазя от каквото и да е нараняване, не съм се ударила, много благодаря, толкова сте мила, хубава вечер ви желая. Поотупах коленете си, отново благодарих с широка усмивка, пък се отправих към Тото, който беше на някакви шест метра разстояние, обаче говореше по телефона с гръб към мен и дори не разбра какво се случи.
Въпросите, които ме измъчват от вчера насам, се въртят около факта, че младежът, до чиято маса се срутих и чиято приятелка беше толкова отзивчива, не се мръдна от стола си. Защо? Имам няколко хипотези:
1. Човекът е бавнозагряващ, всичко се случи за около 5 секунди, не успя да реагира просто. Да, обаче с периферното си зрение отчетох, че той дори не промени позата си. Чак пък толкова охлювски да е… Не вярвам.
2. Или пък съм твърде стара, за да провокирам кавалерските му чувства. Всички знаем, че болшинството мъже са много по-склонни да помагат на млади госпожички, не на зрели дами в беда. Но… като вижда, че приятелката му е така загрижена за мен не се ли сети, че ще натрупа червени точки пред нея ако покаже какъв фин джентълмен е?
3. Остава вариантът да не е видял, че съм по-възрастна от тях (бях доста брит-младежки изтупана) и да се е побоял да не би момичето с него да реши, че се заглежда по чужди жени. Струва ми се, че и тази теза не издържа пред обстоятелствата.
Естествено, напълно възможно е този човек просто да е пълен тупан и грам да не му пука за околните. Не ми се ще да го вярвам заради симпатичната му дружка, но…
Както и да е. За да компенсирам неудачите си се бухнах в кафенето, ометох някаква шоколадова торта с много карамел и ядки, подкрепих се с глътка еспресо и се сдобих с кутия Zen.

В Бостън се бях пристрастила към този чай – особено благо ми идваше след някоя замръзваща разходка из града. След малко ще го пробвам да видя дали и на софийска почва е все така емоционален 🙂
А кафето го избирах дълго и леко колебливо – хем да е силно, хем да е плътно на вкус, хем да не киселее в никакъв случай. Голямо ровене падна. Накрая се спрях на Espresso Roast, с което май и трябваше да почна, де, ама де толкова ум. Най-усмихнатият бариста Цветомир го смля точно като за нашата кафе машина, а тази сутрин даже изтествах как ще се получи еликсирът. Оказа се доста по-меко от досегашната ни италианска смеска, а ароматът му е леееко карамелен. Което за момента ми харесва, нали съм сладколюбец един и аз…

Комбинира се идеално с черен шоколад, както емпирично установих вече 