Няколко снимки от първия ден

16:12:22 ч., 22.02.2009 г.

Таксито спря точно срещу входа на терминал 2. Отворих вратата, тръгнах да слизам и джапнах в кишава локва до глезена. Добре, че бях с яките обувки, които издържат подобни изпитания. Ако бях тръгнала с ботушките, както си мислех отначало… щях да пътувам с хубаво намокрени крака и в пълен комфорт, нали.

След което видяхме как изглеждат пистите на летището и някак престанах да се вълнувам, че входовете му не са почистени:

sofia airport

Пръскат самолета ни с някакви химикали срещу обледеняване:

sofia airport

Задължителната снимка на крилото на самолета 🙂 Не знам как успях да хвана всичката тази синева, наистина, никога досега не ми се е отдавало:

airplane

Жалко, че е зима и дърветата са голи, а езерото – замръзнало. Предполагам, че лете гледката от верандата ни е много по-красива:

veranda

А това е писмото, което Famzah издълба с нож върху някаква опаковка, защото не намерил химикал и лист:

famzah's letter

Предполагам, че не се чете много, затова превеждам:

Отивам на разходка. В 7:30 се връщам. Call ако станете по-рано.

След като станал в 4 сутринта, говорил дълго и напоително с България, въртял се измъчено из къщата… Най-накрая излязъл на разходка, ама за да не се притесним къде е – оставил бележчица 🙂 Note to myself: да отскоча до Staples, дето е на 200 метра от нас, и да купя химикалки и хартия за offline комуникации.

To be continued.

От 5 сутринта до 10 вечерта – 24 часа

20:23:39 ч., 21.02.2009 г.

Пристигнахме, настанихме се и даже успяхме да поспим малко. Малко сме изместени, но след подобно пътуване… просто няма как.

В четвъртък си легнахме към полунощ. Станахме в 5 сутринта след крайно недостатъчно количество сън, доприбрахме багажа, закусихме обилно и към 7 и нещо потеглихме към летището. Улиците бяха кошмарни! Задръстването – по-зле от час-пик. Уж заобикаляхме из крайните квартали, за да избегнем истерията на центъра, уж шофьорът взимаше гъвкави (разбирай „не-винаги-съобразени-с-правилата“) решения и пак се влачихме сума ти време като грипозни охлюви. Не закъсняхме, напротив, доста рано пристигнахме, само защото си бяхме оставили цял час за превземането на софийската пътна обстановка мизерна.

На гишето успяхме да спазарим да получим места един до друг, че и хубаво разположени бяха. Багажът бе чекиран ОК, натовариха ни навреме и… капитанът обяви, че полетът закъснява заради „токов удар, който ошашкал наземната техника“. В кой век живеем, ей 🙂 След 45 минути изчакване, пръскане с препарати срещу обледеняване и прочие скучности най-накрая отлепихме от София. Безлични три часа, кацаме в Амстердам, където се сбъскваме с най-най-най-любезните и усмихнати летищни служители, ей! Не съм вярвала, че ще ми е толкова весело да минавам през security checks, честна дума 🙂 Навсякъде „Как сте, внимавайте, заповядайте, имате ли нужда от помощ, хубав полет“, навсякъде приветливи и услужливи хора, нищо общо с грубияните от всички останали места, където са ни джобили като престъпници. Чак ти се приисква да минеш няколко пъти през скенерите, ей така, да си пообщуваш малко със симпатягите.

Което се наложи да направим, де, защото умниците от Еър България ни бяха издали бордни карти за гейт В, ние им се доверихме, отидохме там и… установихме, че самолетът ни е на гейт Е, където минахме втора проверка, все така весела. Натоварихме се на Northwest Airlines, с неудоволствие установих, че пред мен седи огромно-дебела жена, която още преди да излетим смъкна седалката върху коленете ми (а аз подритвах облегалката кога случайно, кога нарочно passive-aggressively), разгледах списъка с филмите (огромен!) и vrooom, понесохме се над Атлантическия океан.

Всички стюарди и стюардеси бяха над 35-годишна възраст. Две от дамите определено бяха чукнали петдесетака. Човек очаква, че след като толкова дълго са летели – ще са добри в работата си… но не би. Толкова груби и невнимателни бяха, чак да ги заподозреш, че са стажували в български хотел на младини! На мен ми се сопнаха, защото съм сложила част от приборите си на Тотовата табла и така съм я направила твърде тежка ли, що ли (а те са пластмасови, мамка му, колко ще тежат?!?), на дебеланата пред мен изнесоха много наставническа и дисциплинираща лекция как не трябвало да си играе с копчетата, защото натискайки едно от тях била повикала стюард, защо го разкарвала само, напитки се раздаваха рядко и можеше да избираш между безалкохолно и алкохол, но не и двете заедно, нямаше „моля“, нямаше „имате ли нужда от нещо“, а, бе, най-скапаното поведение на cabin crew, на което съм попадала някога. Девойчетата по low cost компаниите са на светлинни години по-добри, честна дума.

За капак мен ме заболя глава и към третия час от полета вече умиргах въпреки хапчето (Тото стана и отиде до бокса, за да помоли за чаша вода, защото стюардесите не се сещаха да минат сред пътници, да не ги ухапем сигурно). Направо не знам как изкарах до края на полета. Кацнахме, разтоварихме се, устремихме се към гишетата за проверка и… оказа се, че не знам как да давам пръстови отпечатъци 🙂 . Я направих 50% съответствие с това, което бях оставила в Американското посолство при издаването на визата, я не. Та се наложи да изчакаме в едно стайче, докато проверят аз ли съм Антония наистина, не съм ли аз… За щастие им отне по-малко от 5 минутки – яко са прошнуровали и прономеровали света, лесно правят кроспроверки.

След което изчакахме багажа, Тото не позна нашия куфар, Famzah не позна неговия си, оставиха ги да направят няколко кръгчета по лентата, та трябваше да им ги показвам 🙂 Натоварихме се на буса до офиса на National, взехме Toyota Yaris под наем, прекосихме центъра на Бостън в петъчния час-пик (стресиращо за несвикналия шофьор), открихме си къщата (ключовете бяха оставени в незаключената пощенска кутия), настанихме се, че даже и минахме през близкия супер за храна.

И след един 24-часов буден ден просто се сринахме по леглата. Джет лагът естествено не ни прости – Famzah стана в 4, аз в 5 и нещо, а Тото в 6 и половина местно време. Определено не се бяхме наспали, но пък така се бяхме ококорили… Закуска, младежите се отправиха към data center-а, аз подомакинствах малко, твърдо решена днес да си стоя на топличко, че навън как вее, ужас-ужас. Привечер може би ще отскочим до Бърлингтънския мол за нови GSM карти, а и на разходка на закрито 🙂 Ако не откапем още по светло, де, че с такова ненаспиване дълго няма да изкараме.

Снимки – като намеря кабела на фотоапарата.

Неголяма

16:54:31 ч., 18.02.2009 г.

В петък летим за Бостън. Тото е в командировка за един месец, аз трябва да пиша две-три неща, абсолютно location independently, демек „колкото по-далече от София, толкова по-добре“. Малко съм се стресирала преди отпътуването, както винаги. Има цял куп неща, които бих искала да довърша, а времето някак се изплъзва, за нищо не стига. Говорихме си с Тото как като деца ни се струваше, че лятото е безкрайно, денят е вечен, а уикендът – недостижимо далечен… и колко е тъжно, че вече не е така. Искам си детските години обратно! Не искам да съм голяма пък.

Мрън.

Otherwise всичко е на шес’ и върви отлично 😀

Прелитащо

12:36:51 ч., 15.02.2009 г.

Та когато дори руските спамъри почнат да задават въпроси от сорта на „А, бе, защо този блог не е обновяван толкова отдавна?“, разбираш, че трябва да драснеш някой и друг ред и да дадеш някакво обяснение за зачезването си. И аз така. Само че няма да е днес, защото имам друг план-програма за уплътняване на деня, с много задачки-закачки и голям разход на време. Набързо споделям The Day the Saucers Came и отлитам.

saucers

За жалост – не към топлите страни.

It’s Friday

00:45:56 ч., 06.02.2009 г.

I don’t care if Monday’s blue, Tuesday’s grey and Wednesday too:

friday

… I’m in love Любовче

Текст. Видео.