Като светкавица

09:11:50 ч., 10.09.2008 г.

Тото намери дефиницията на нашият любим начин на пътуване: flashpacking. Според Wikipedia:

Флашпекърът (flashpacker) споделя някои общи черти с бекпекърите (backpackers): независимост, нефиксиран маршрут и сравнително дълги пътувания до по-екзотични и отдалечени дестинации. Но за разлика от бекпекинга, където начините на предвижване и дестинациите (местата за отсядане) са най-евтините възможни, при флашпекинга пътуващите са с по-високи доходи и харчат значително повече за по-голямо удобство.

Именно. Не пътуване на стоп, а взимане на кола под наем, не отсядане в стая с още 20 човека, а място с пълна самостоятелност и баня en suite (макар и не хотел с пет звезди), не нагъване на сандвичи по пейките (е, и това го правим, ако сме в настроение), а нормално хапване в прилични ресторантчета… Просто не сме на 18 вече и въпреки че ни се пътува много, не сме склонни на твърде големи жертви по отношение на удобството.

Иначе в Sydney Morning News има статия за флашпекърите, Flashpacker.org изглежда доста информативен (но не съм го разгледала още), а на Flashpacker Diaries има тест дали от вас би станало добър последовател на идеята или е по-добре да си останете с all inclusive хотелите.

Три месеца след преместването

14:09:22 ч., 08.09.2008 г.

Този уикенд най-накрая подредих вещите ни. Останаха два кашона с кабели, които просто не знам какво да ги правя, Тото трябва да се изкаже по темата, всичко останало обаче си е на място. Ужасно се уморих, но и съм щастлива, че номадският ни живот приключи. Свърши мъката да ровиш из куфарите като луд в преследване на някоя дреха, да се чудиш къде точно са зарядните, да се побъркваш от нерви, че за да стигнеш до необходимата вещ трябва да владееш най-висшите нива на сокобана… Success!

А преди малко поставих и последните книги по местата им. И намерих резервните глави на четката ни за зъби. Нещо, което се опитвам да направя от първия ден в новото жилище – знам, че има ДВЕ чисто нови опаковки, спомням си, че са в голямата шоколадова кутия с дръжките, не ги откривам там, преравям всички куфари, сакове и кашони, продължавам да не ги откривам, изяждам си нервите и дори настоявам, че явно сме ги загубили, по-добре да си поръчаме нови от Амазон. А да погледна в едната малка шоколадова кутия, където събирам картичките от пътуванията ни, не се сещам, разбира се, с кой акъл бих сложила нещо подобно там?

С кой, с кой… С моя, очевидно. Да ми е жив и здрав.

За финал, един съвет от мен: не бъдете толерантни към майсторите, колкото и добри, симпатични, мили да са. Нашите преди два месеца почнаха да сглобяват мебелите, още не са приключили! Имат съвсем малко довършителна работа, обаче практически нищо не можеше да се ползва. Например шкафовете бяха без вътрешните рафтове. Не може да подреждаш вещите си вътре, защото чакаш всеки един момент да дойдат младежите, да пробият 4 дупки, да сложат държачи и да поставят рафтовете. Да, ама те не се появяват. Накрая отидох до Hettich, купих държачи, размрънках се пред Тото… Отне му няколко часа да закрепи всичките – нали не е професионалист и всичко мерихме внимателно, изчислявахме, страхувахме му се. След това сложи колелцата на контейнерите под бюрото, монтира и дръжките им. Обаче има неща, които не можем да направим сами. Например скринът е много сложен за сглобяване, трябва си мебелист да го пипне. Искам да сменят задната страна на бюрото, в момента е половинка, а аз настоявам да я направят цяла, да се скрие стената отзад. И да поставят двете чекмеджета под ТВ масата най-накрая.

Трябваше да дойдат този уикенд да довършат, имат за около 2 часа работа макс. Но пак се извиниха, че са в командировка и няма да успеят. Щели да минат някоя вечер тази седмица и да оправят всичко… Чудя се дали просто да не потърся друг мебелист, който да дойде и за нула време да се погрижи за нещата? И без това не съм платила всичко…

Голям мрънк пада напоследък, пък всъщност нещата вървят добре и сме щастливи. Дребните неуредици леко дразнят само, въобще не могат да повлияят на слънчевото ни настроение. Планираме почивката, даже купихме самолетните билети (летим на 28 септември), Тото учи испански, аз ще разчитам на усмивки и сочене с пръст, гледаме снимки от местата, където ще ходим и нямаме търпение да тръгнем вече!

В събота пък пристигна новият ни фотоапарат, ужасно симпатичен Canon XSi. Още нямаме обективи, та не сме щракнали дори едно кадро и не мога да се похваля колко супер-дупер як е. Нищо, живот и здраве да е, след някой и друг ден ще се отчета с първите си снимки на неавтоматичен режим. Засега чета tutorials и се чудя защо никой не ми е споменавал за разните ISOта-мисота, апертури и прочие неща, които все още са ми мътни като идея, ама май си струва да ги знам. Ужасното е, че попадам или на много баламски написани четива, които на практика не ме учат на нищо ново, или на толкова сложни текстове, дето въобще не ги разбирам. Средно положение май няма. Здраве да е~

Събота сутрин, а мрънк

10:32:53 ч., 06.09.2008 г.

В сряда спираха тока. CEZ разлепиха предупреждения няколко дни предварително, обявиха, че ще работят от 9:00 до 16:00 часа, ще се постараят да стане по-бързо, извиняват се за причинените неудобства. Разбучах се, разбира се, но все пак бях подготвена и не страдах кой знае колко.

В същия този ден започнаха проблеми с топлата вода – отначало идваше хладка, а след това направо ледена. Мислех си, че може да е от циркулационната помпа, понякога се самоизключва при спиране на електричеството и трябва да се пусне от техник, понякога направо изгаря и се сменява… Преди малко с много мъки успях да издиря дежурен телефон за докладване на повреди и попитах кога някой ще си даде труда да оправи инсталацията, три дни без топла вода си е гадост. А отсреща „Спрели сме целия седми микрорайон, ще ви пуснем на 13-ти, правим реконструкции“.

Моля?! А предупреждение? Няма, разбира се. Телефон за връзка върху договора или върху месечните сметки? Няма. Информация за медиите? Не. Десет дни реконструкции? Да не подменят всички тръби ли, какво?

О, как ги мразя!

Женки

20:54:02 ч., 02.09.2008 г.

Направих бойното кръщене на Теда. Цял ден по женски: сутрешен пазар в мола, обяд, ново обикаляне по магазините за дрешки, следобедни кафе за мен и мелба за нея, довършително вършеене през кажи-речи всяка една търговска точка в София, прибиране с еннайсе торби… И откапали крака, разбира се. След днешното миткане, мисля, това дете е готово за всякакви подвизи, нищо не може да й се опъне.

Да е жива и здрава, утре прави 7 години и вечерта сме на парти confetti.gif

Не винаги права

14:04:51 ч., 25.08.2008 г.

От известно време следя Not always right и се забавлявам искрено с историите на леко чалнати и порядъчно глупави и/или bitchy клиенти. Всъщност не се изказах достатъчно ясно: прочетох всяка една публикация в този блог в рамките на един уикенд, смях се на глас като биполярна с маниакален пристъп и досадих на всички познати, пращайки им линкове към най-идиотските сблъсъци на здравия разум с потребителската наглост.

А вчера направих нещо, достойно за подобна насмешка 😳

Предисторията е дълга и заплетена. Винаги съм твърдяла, че съм изключително доволна от работата с Първа инвестиционна банка и дори новата система за онлайн банкиране не ми създаде кой знае какви трудности. Бях една от малкото потребители, които всъщност нямаха никакви проблеми. Освен недоволството от обърканите менюта, де, ама то аз винаги протестирам при промяна на външния изглед на сайт, с който съм свикнала да общувам, консервативна съм си просто.

Миналата седмица поднових универсалния си електронен подпис (или УЕП, както го наричат по документите), в неделя се опитах да го използвам за първи път. И ударих на камък. Все настояваше, че бъркам или username, или парола. А пък аз, нали не помня пароли, се бях сетила навремето да си запиша тези важни подробности ВЪРХУ договора с ПИБ. Вадя всички бумаги от архива, разлиствам внимателно, проверявам… правилно помня и правилно въвеждам инфото. Значи… най-накрая моята зла съдба ме застигна и онлайн банкирането ми не работи.

Въздъхнах, въздъхнах, пък вдигнах телефона, обадих се на съпорта и обясних какъв ми е проблема. Много учтив младеж ми каза да рестартирам браузъра, да изтрия всички кукита, да премахна стария (изтекъл) сертификат… и какво ли още не. Обаче проклетията не щеше да тръгне и това си е. След половин часови мъки се стигна до следния диалог:

– Ама сигурна ли сте, че въвеждате правилната парола?
– Да! По принцип забравям пароли и затова точно тази толкова важна съм си я записала на договора ни.
– А откога е този договор?
– От преди няколко години.
– Използвала ли сте новата ни система?
– Да.
– При активиране на новата система имаше изискване да си смените паролата. След това можеше да си върнете първоначалната, разбира се, вие направихте ли го?
– Нееее…

Та така Фейспалм!

Проблемът е, че съм обречена да повтарям подобни изпълнения. Тото, като истински сисадмин, настоява да слагам максимално сигурни пароли, да не са идентични и да ги сменявам през определен период от време. Опитвам се да спазвам тези инструкции, обаче си е страшен стрес. Периодически се налага да използвам опцията „Моля, пратете ми паролата по мейла, че отново съм я забравила, благодаря много, извинете за безпокойството, обещавам повече да не правя така“. Да не споменавам как почти си блокирах SIM картата в петък, защото чак от трeти опит успях да въведа правилен PIN. Пък не е като да не съм с нея от 99-та година насам.

Приемам всякакви съвети и напътствия как да направя многопаролния си живот по-лесен. Сигурно има някакъв номер, след като почти всички се справят безпроблемно. Нали?