10:55:59 ч., 16.06.2008 г.
Спомням си, че като бях подготве се опитах да обясня на един преподавател по English B (т.е. уроците, които се водеха от native speakers) какво е Люлин. Нарекох квартала „suburb“ и май подведох човека – той беше току-що пристигнал в България и още не беше се сблъскал с панелните комплекси. Според мен си въобрази, че става дума за някое особено лъскаво предградие 🙂 Не бях виновна, не бях, просто не владеех достатъчно добре езика, пък и никога не бях излизала от страната и не подозирах, че животът, който водим в же-ка-тата, не е много нормален.
От началото на месеца отново живеем в Люлин. Да, знам за ужасната слава на квартала, точно както и знам, че е силно преувеличена. Причините, поради които взехме жилището си тук, са много: от леката покупка (и изгодна цена, и изключително опростена процедура на сделката) през близостта до роднините (родителите и брат ми са на една ръка разстояние, а като пуснат метрото отвъд ЦУМ и семейството на Тотовия брат ще е съвсем близо вече) та до фактори като транспорт (вече споменатото метро барабар с целия набор от автобуси, трамвай, тролеи и маршрутки), магазини (всякакви), парк – много важна подробност!
Блокът ни е току до Западния парк, апартаментът е обърнат на югоизток и от прозорците си се радваме на изобилна зеленина. Е, съзираме и един незаконен бетонов възел, шибнат между дърветата, но определено смятаме да се направим нещо по темата и да се отървем от този цирей, неговата фашистка фамилия. Тото трасира една от пътечките, по които стигаме до алеите за байкинг, в OpenStreetMap. В сряда открихме и друга, малко по-полегата, без камъни, много по-удобна даже – и тя ще бъде надлежно картографирана 🙂
А недостатъците на новото ни местоположение… Един най-основен проблем има: наличието на много хора. Твърде много хора. Пасивни по отношение подобряването на условията за живот, агресивни към съседите си, нерационални, несъобразителни, типични българи. Макар че с нашия начин на живот успяваме да избягваме общуването с почти всички.
Това, което най-много ми харесва засега, е изключителната неформалност на средата. От началото на месеца съм обличала само и единствено джинси и тениски, най-обикновени, супер удобни дрехи. И съм се чувствала спокойна, че никой няма да ме заглежда дали съм с фешънабъл дрънкулки или не. Мисля, че животът в предградията ми допадa.