Инфокалипсис
14:07:13 ч., 06.04.2008 г.
Напоследък наистина ме няма – тук минавам от дъжд на вятър, на instant messengers съм по десетина минутки на ден, ако въобще се появя, на личните мейлове отговарям с подобаващо закъснение, дори звънене по телефона почнах да пропускам, което за комуникационен маниак като Антония си е направо бедствие. Причината е проста. Занимавам се с ремонта на апартамента, дето го купихме преди месец и половина. А това е занятие тежко.
Първо, трябва да научиш цял куп неща. Като започнеш от процедурите за придобиване на жилище, минеш през всички разправии с монополисти и стигнеш до майсторската терминология, все мизерности. Задачата е определено амбициозна и времеемка, колко капани има пред невнимателните, не ми се ще да се сещам даже. Йовко навремето беше почнал да пише Новодомец HOWTO, но май му секна ентусиазма 🙂 Естествено е, веднъж като оставиш неприятностите зад гърба си и не ти се спомня за тях ама въобще.
След като се поориентираш и прецениш, че си събрал необходимата информация, започваш да измисляш цял куп прекрасности как да създадеш най-приятното място за живеене на света. Започваш да планираш, да се консултираш със специалисти и… се сблъскваш с феномена „Това не може да стане“. Не съм вярвала, че ще чуя тази сакрална фраза толкова пъти в рамките на нула време направо! Оказа се, че хората не искат да правят нищо малко по-различно от установената от преди сто години практика. Карат го като конфекция – навсякъде е едно и също, защото „така се прави“. Любимият ми пример е с баните: плочки навсякъде. Дърво? „Това не може да стане, ще се раздуе“. Да, ама аз съм живяла в къща с дървен под в банята, който не се беше раздул. „Е, случва се, ама то е изключение“. Тук вече ти изпушват бушоните и преставаш да водиш определено неконструктивния разговор. Планираш нещата без помощта на т. нар. специалисти, защото ако тръгнеш да ги слушаш, накрая ще се окажеш горд собственик на жилище, направено по разбиранията на баба ми от средата на миналия век.
И накрая, в дома ти влизат майсторите. Бях чела някъде едно древно проклятие: „Майстор да си закачи торбичката на пирон в хола ти дано!“ и ви уверявам, че за нищо по-лошо не мога да се сетя в момента. Не, че са лоши хора, не. Обаче как пък така все се случва, че нещо не са разбрали, друго са го решили иначе, трето направо са го забравили… И Антония става пъдар: пише на големи чаршафи кое и как да се свърши, разпечатва в няколко екземпляра, връчва го на отговорника и периодически сверява как върви изпълнението по точки. Аз да бях – щях да се обидя от подобно отношение. Те… те са доволни, че не се налага да помнят и да мислят, някой друг го прави вместо тях.
Та така тече напоследък ежедневието ми. Леко изпушвам вече, защото заниманието с непривични неща е натоварващо. В момента например следя как се прави сухия под и се психирам тихо да не пропускам някой важен детайл, че поправянето и на най-малката грешка означава да се започне всичко отначало. А не е евтино, разбира се. Хората работят качествено, внимават, добри професионалисти са… и пак си ме е страх, защото се сещам как се наложи да викам втори водопроводчик да довърши тръбите в банята. А вече ми се иска да минем на по-приятните неща – като боядисване и вкарване на мебелите 🙂 И настаняване, разбира се.
Btw ще бъда много задължена на всякакви препоръки за продавачи на керамика за баня. Искам висококачествени плочки с остри ръбове, дето като се лепят – и никаква фуга не остава. И да ги има на склад, защото два месеца доставка е определено неправилно отношение към клиента. Нали.





