22:19:08 ч., 22.03.2008 г.
Родителите ми живеят на първия етаж и страшно се оплакват от това. Целият блок им минава пред вратата, периодично някой опропастява изтривалката им, непрекъснато им звънят за справки, три пъти са разбивали апартамента, комшийските цветя капят кална вода по прозорците им, на нивото на улицата са и целият шум на света се изсипва в стаята, ей такива тривиални неща ги дразнят. Обикновено с основание.
Още първото лято след настаняването в това жилище маман купи десетина корена рози, разкопа калта под прозореца (ама точно под прозореца, на поне 10 метра от най-близката алея) и ги засади. Натори ги добре, поливаше ги редовно, почисти от бурени цялата полянка, насади райграс. Задължение на татко стана опазването на чистотата – все се намираха съседи да изхвърлят боклуци през прозореца, даже знам кои са, да, за вас говоря, пети и шести етаж. На следващата година розите започнаха да цъфтят като луди. И започнаха едни драми.
Целият квартал реши, че цветята са там, за да има кой да ги бере. Редяха се на опашка направо. Майки с бебешки колички или едва проходили дечица, баби пенсионерки, подрастващи гаменчета, кремиковски работници, прибиращи се от нощна смяна, всички. При това не просто късаха цветовете, а и тъпчеха тревата, кършеха клонки, мачкаха всичко. Започна една обречена битка. Кажи-речи всеки ден се налагаше да гоним някого, подвиквайки от терасата: „Не късайте розите“, „Не унищожавайте“, „Защо, беее, защо кършиш“ и т.н. Ефектът? Никакъв. Продължаваха с безчинствата и това си е.
Тази вечер бяхме на гости на родителското тяло, разговорът се завъртя към настъпващата пролет, цветята, розите. Та се присетихме за особено наглите диалози, които сме водили през годините. Като дамата от съседния блок, в средата на 50-те, винаги облечена с маркови дрехи, разхождаща шарпей на детската площадка. Която заварихме една сутрин да реже цветята с голяма градинарска ножица. Майка ми вкара едно „Недейте, госпожо“, а онази отвърна „Това са мои рози. Точно тук се намираше моята къща, блокът ви е построен на моя земя и розите са от моята градина. Ще си бера колкото си искам“. Да коментирам безумието на думите й… май няма нужда.
Веднъж така се ядосах на някаква предпубертетна пикла, която крещеше обиди под прозореца, че изскочих от блока, заобиколих го и я гоних две пресечки. Ако я бях докопала, със сигурност щях такива шамари да й вкарам, ама на, тръгнах с голямо закъснение на старта и не успях да скъся дистанцията. Друго ужасно невъзпитано хлапе пък беше псувало родителката, абсолютно непровокирано при това, винаги сме били безкрайно учтиви когато сме напомняли на хората, че правят простотии. Върхът на всичко беше когато татко спипа някаква похабена лелка с цял букет. С ужасно примирен глас той все пак задал сакралния въпрос: „Защо, бе, госпожа?“. И получил отговор:
„Имам си повод!“
Родителското тяло вече се примири, че съседите ще продължат да съсипват красотата. Аз… аз не мога. И все още се ядосвам, и все още страдам от всяка проява на глупост, простотия, злобно разрушителстване.
Честита пролет.