Мартенски заек
22:55:53 ч., 04.03.2008 г.
Ако през последните седмици сте срещали по улиците едно нахилено лудо Ленче по тениска (обикновено розова), велурени лекички Graffiti (розови) и яко разчорлена коса, тип глухарче в полет, бретонът семпло прищипан с фиба (да, де, розова) – аз бях, съм и ще бъда, поне докато има слънчице. Влача огромна куриерска чанта през рамо, натъпкана с документи, списания и книжки, вода, пуловер, фотоапарат, ядки и какво ли още не. Хем съм с прекрасно настроение, оптимизъм струи от мен, хем съм недоверчива към софийските реалности. Та затова: подготвена за оцеляване в градската джунгла, нали.
Ходя пеша, много. Особено в центъра, където така или иначе не си струва да пробваш друг начин за придвижване. За по-дълги разстояния реших да дам шанс на градския транспорт, с всичките му плюсове и минуси.
+ По-евтино е от таксита, определено.
– За сметка на това е доста несигурно. Никой не знае кога ще се появи следващия автобус или трамвай. Висиш на спирката като да нямаш никаква работа и ей така, убиваш свободно време. И да тропаш нервно с крак, и да не тропаш… все тая. Информационни табла? Вятър.
+ Приемаш, че може да се наложи да чакаш повечко и затова при планирането на деня оставяш дълго време за пътуване. Оказва се, че в повечето случаи стигаш доста по-бързо от очакваното. И никога не закъсняваш.
– Налага се да пътуваш с цял куп децентровани индивиди. Голяма част от тях са кротки луди, но понякога се вясва и представител на буйните. Което е досадно, че и опасно на моменти.
+ Не се дразниш на задръстванията. Нали таксиметровият апарат не се върти като луд, платил си билетче и колкото и да висиш на червен светофар, повече пари няма да ти вземат.
– Ядосваш се заради идиотския маршрут, с кой акъл са решили, че именно по тази ужасна улица трябва да минава автобусът, при условие, че на 100 метра от нея има много по-малко разбита и почти съвсем ненатоварена пресечка, ама на, всичко в този град е недомислено, нали. А просто няма начин да тупнеш шофьора по рамото и да му кажеш „На следващото разклонение завий вляво, така ще си спестим един светофар“. Уви.
+ Тренираш си вестибуларния апарат. Сядането е MI:1,000,000 направо, обикновено си щастлив ако си успял да се докопаш до дръжка и си увиснал като циганско пране на стобор. Всяко потегляне и спиране на така нареченото превозно средство те кара да мобилизираш цялото си тяло, да стегнеш мускули, едва удържайки се от позорен срив в краката на спътниците. Тото ми разказваше за интервалните тренировки, за натоварванията при фитнеса и т.н. Всичките тези екстри си ги има и в единайската, гарантирам.
– От време на време рамото изпуква предателски и се присещаш за ей онова лято, трети или четвърти клас бях завършил, а бе, май трети беше, защото Деси още не ни беше съученичка, та тогава като ходихме да берем черницата на комшиите и нали се правих на много смело диване, качих се много нависоко, клоните нещо поддадоха, та се сринах на земята, добре, че имаше трева, нищо не си счупих, ама бая боля точно това рамо, на което увисвам цялата си тежест през около минута и половина. F@ck.
И т.н. Всъщност най-най-важното е, че е слънчице и (почти) всичко е наред. Или ще бъде наред. Някой ден…




