Комуникации

18:33:01 ч., 18.12.2009 г.

Помолиха ме за коментар. Съгласих се. Ама ако можело не по телефон или с писмо, а през формичка на сайта им. Глупаво условие, но отново се съгласих. Отидох на сайта веднага. Оказа се, че за да го видя въобще – трябва да се регистрирам. Малко кипнала все пак се прежалих и го направих. Получих мейл, с който ме уведомиха, че ще разгледат регистрацията ми и като са готови, ще ми кажат дали я приемат. Изроптах и затворих сайта, да си гледат работата, няма да се занимавам часове наред с тях, я.

След 24 часа получих втори мейл, поздравяващ ме, че съм била допусната до светая светих. В него бяха написали паролата ми в плейн текст.

За снега не знам, ама тeзи как ме изненадаха, думи нямам. #facepalm

Верона

01:27:28 ч., 14.12.2009 г.

Точно похвалих влаковете на Twitter, че са чисти, бързи, редовни и направо супер… и ни сполетя премеждие. Е, не точно от влаковете – автоматите за продажба на билети ни подведоха. Борихме се с тях 15 минути и така успяхме да изпуснем ранния влак за Верона. Дразнещото е, че вече 4 пъти бяхме използвали въпросните машинки, имахме опит, вярвахме, че са надеждни и послушни. Пък днес как решиха да имат проблеми с кредитните карти, не знам, ама приеха разплащане чак на 4 опит с втора карта.

И нали е неделя – следващият полет бе след цял час. Тръшнахме се в кафенето на гарата, взехме по капучино и зацъкахме с език, че дори в такова затънтено заведение на малка спирка като Падуа кафето е перфектно, има тонове прясно изпечени закуски и е уютно. Не като в която и да е чакалня в България.

Под покрива на гарата има и супер. Не много голям (колкото половин стандартна Билла горе-долу), но добре зареден със свежи продукти. А на изхода има миникухничка. Ако си взел студено печено пиле или кроасанът ти не е с желаната мекота – да си ги запнеш набързо и да ги изядеш топли докато чакаш влака.

И след като все хубави неща пиша за региона… ето и малко критика 🙂 Едно от малкото явления, които не одобрявам тук, е безпардонността, с която местните пътуващи успяват да окупират сума ти място около себе си. Редовно виждаме човек, който седи на една седалка, на втора е оставил връхната си дреха, на трета е чантата му, а подходът към четвъртата така е барикадиран, че никой не може да я стигне. Същевременно около него има няколко правостоящи. Никой не му прави забележка. И аз не се разправям – защото не знам езика 🙂 Просто заставам над главата на въпросния нахалник и ту на английски, ту на български, а най-вече с ръце, му обяснявам да си събере партакешите или сядам върху тях. След около секунда и половина има места и за мен, и за zImage. Явно даскалският ми тон действа и на италианска почва.

А Верона е блага. Има си и внушителните гледки, разбира се, но за нас много по-важна бе земността й. Град, в който се чувстваш спокоен.

Отвъд реката
Въпросните червени килими по улиците Арената Мостът по тъмно

След разходката из задължителните точки на града – попаднахме в центъра на коледния панаир, който беше огромен и безкрайно шарен. Вкусен, изкусителен. Весел и усмихнат. Празничен. Заради голямата навалица нямаше как да се снима, разбира се, имаме десетки кадри с половин чужда глава или цяло семейство в крачка… Рисковете на тесните средиземноморски улички.

Този батко ни направи най-вкусни сандвичи с прасешко от Тоскана
Сладости Още сладости Най-вкусното тирамису на света

Отново имаше редица тенти, защитаващи каузи, отново хората бяха съпричастни с дела, а не с фенство във фейсбук например. Харесваме Верона много.

Виченца

22:47:40 ч., 12.12.2009 г.

„Тези хора тук… много са прилежни“, каза zImage още в началото на разходката ни във Виченца. И аз се съгласих на драго сърце.

Едно от милионите палацота в ренесансовото градче

Градът е малък, факт. Ама е толкова жив! Контрастът с Венеция е особено драматичен. Запуснатостта, противопоставена на отлично поддържаните сгради (много палацота, много нещо!), пълната потуристченост спрямо улиците, превзети от млaди семейства с деца, фалшивите бляскави заведения, бледнеещи пред безкрайно истинските кафенета и ресторанти… Ясно е какво предпочитаме, нали?

Часовниковата кула на централния площад

Две инициативи наблюдавахме с интерес във Виченца. Първата се случваше на площада пред местната най-голяма катедрала. Група пожарникари си бяха заградили едно квадратче, пък бяха поставили в него препятствия: мишена с пламъци на един параван, детски тунел за пълзене и пластмасова къщичка с дим в нея. Родители водеха невръстните си деца, пожарникарите им нахлупваха шлемове на главата и им показваха как да станат истински професионалисти – да прицелват струята на маркуча директно в огъня, да преминават през препятствия, да спасяват хора (в случая кукли) от дима. Накрая черпеха смелчаците с чай. А мама и татко, нащракали един милион умилителни снимки на хлапето в действие, с удоволствие пускаха пари в голямата кутия с дарения за местната пожарна.

Пожарникари, малки и големи

Ентусиазмът на всички замесени бе удивителен! Сравнете начинанието с „Пуснете един SMS, помогнете“… Сори, ама SMSи не пускам!

Другото събитие, привлякло вниманието ни, се провеждаше на местното Марсово поле. Под огромен банер, на който пишеше „Bio, equo, solidale“, са разпънати четири реда бели шатри. Продават:

  • местни био продукти (вино, подправки, сладкиши и т.н.);
  • еко технологии (разпознах само едни слънчеви панели);
  • стоки, изработени в бедни държави, но на европейски цени (купих си поставки за свещи, направени в Сенегал, а парите от продажбата отиват директно за образование в някакво тамошно село);
  • сувенири с послание (като стъклени бутилки за вода с надпис „Всеки има право на чиста питейна вода“ и пояснение, че се набират средства за пречиствателна инсталация някъде в Африка).

Отново участниците са доброволци, хора, жертвали съботата си да мръзнат по средата на парка. Браво на тях!

Елхата пред шатрите бе висока 4-5 метра. Еко:

Елхата

И бе направена от:

Елхата

А вечер светеше и изглеждаше точно като от коледна картичка. За съжаление, не успяхме да уловим чара й, твърде ярки бяха уличните светлини и се пречкаха на фотоапарата ни:

Елхата

За десерт от този прелестен ден – една страхотна вкусотия:

Шоколадов крем

Виченца е бижу. Малка, но приказна.

Венеция е риба

23:00:30 ч., 11.12.2009 г.

Венеция е точно каквато си я представях. Само малко по-малка. Би била фантастично красива, ако не бе така олющена и почерняла от влагата. Обикаляхме цял ден, чувствахме се безметежно едно такова, приятничко. Но въпреки това… Венеция не е нашето място.

Всички клишета, с които примамват туристите – налични са, не се безпокойте, че ще ги пропуснете. Гондолиери? Checked. С раирани блузи, панамени шапки и от време на време пеят оперни арии? Разбира се. Навсякъде „Сеньора, сеньора, елате да ви повозя“. Не, благодаря 🙂 Тениска с надпис „Don’t play Jesus, take a gondola“ изглеждаше някак не на място, богохулническа една такава. Усмихна ни. Пъстроцветни бижута, съдинки, джунджурии, уж от Мурано, но 99% сигурно са Made in China. Демонстрациите как се обработва стъклото са отменени през зимата, уви. За сметка на това има опера, има концерти, има безброй изложби.

Минахме по всички задължителности, разбира се. Взехме пътеводител с маршрути („Тръгнете по еди-коя-си улица, след 25 метра завийте по пресечката, веднага след мостчето е църквата, от лявата й страна е палацото, пазете се от амбулантните търговци, опитайте кафето, качете се на вапорето и т.н.“) и отмятахме. Няма да ви отегчавам с подробности, само ще спомена, че площадът Сан Марко наистина е сърцето на града. Красив. А базиликата е фантастична отвън и доста разочароваща отвътре.

Туристите, за щастие, са малко. Слънцето, за нещастие, цял ден не пожела да ни огрее. Снимките са сиво-бели и не са много за пред хората. Здраве да е, друг път по-добри.

Карнавална маска Сан Марко Канале Гранде
Паркинг Шоколад Трафик

Dottore, dottore

23:27:55 ч., 10.12.2009 г.

Имам чувството, че тук всеки ден е празник.

От самото начало най-голямото ни удивление бе предизвикано от многото групички младежи, облечени комично. Те обикалят града, говорят на висок глас (понякога дори с мегафон), разнасят някакви ръчно изрисувани плакати, които след това лепят по стените на разни университетски сгради. Около тях винаги има тълпи, които им се смеят, снимат ги, мацат ги с брашно, а от време на време им пеят:

Dottore, dottore, dottore del buso del cul. Vaffancul, vaffancul.

Много интересно и безкрайно неразбираемо бе всичко това. Но весело, весело…

По някое време успяхме да разшифроваме табелката, лепната на гърба на момче, омазано цялото е боя. Пишеше нещо от сорта на „Този експеримент е част от обучението ми“. А по обяд се озовахме в пицария, в която имаше две компании с по един смешен човек в тях. И взех, че питах сервитьорката за какво става дума, адски бях любопитна. Оказа се, че празнували дипломирането си.

Същата вечер станахме част от ритуала 😀 Едно девойче със зелена тога, червена шапка и сноп пръчки в ръка ни се метна и картечно ни заприказва. На sorry-то ни отвърна с „Аааа, инглееезеее“ и цялата тълпа приятели и роднини, щракащи като луди с фотоапаратите, почна да я подканя да се разправи с нас. Опита се детето 🙂 Доколкото разбрахме от думите й, дипломирала се е от университета в Падуа, специалността й е психология, а в дипломната работа е писала за Едиповия комплекс. Задачата й в случая била да хване хора от улицата и да им докаже тезата си. Подканих я с много приятелско и любопитно „Иии?“, а тя: „Иии, в момента имам голям проблем, защото не мога да говоря английски добре“. Със zImage се разхилихме, поздравихме я, пожелахме й успех.

А след като се прибрахме в хотела – проверихме. Малко факти за плакатите в Падуа:

Университетът в Падуа е основан през 1222 година. А ритуалите по дипломирането на студентите са започнали през 16 век, отначало замислени като сериозни церемонии. Триста години по-късно това вече не е така. Прясно завършилите се обличат смешно, получават плакат със своя карикатура и се заемат да прочетат текста му на глас пред приятели и роднини. Ако объркат нещо – замерят ги с яйца, брашно и всякакви лепкавости. И им пеят песничката за доктора, дето не трябва да се взима насериозно.

Намерихме две версии в Youtube: тук някакъв младеж я изпълнява самосиндикално, а тук компания празнува шумно. Като се приберем в София – обадете се, със zImage с удоволствие ще ви изпеем мелодията, адски е заразителна, по цял ден си я повтаряме, няма друга такава прилепчивост 😀

Btw университетът в Падуа е с повече от 60000 студенти в момента и е един от най-престижните образователни центрове в Италия. Ботаническата му градина пък е първата в света. В момента не е най-красива, разбира се, зима е. И въпреки това успяхме да убием цялата сутрин, мотаейки се из алеите й.

Църквата Санта Джустина е изключително впечатляваща! Няма кой знае какви рисунки по стените и таваните, но е цялата облицована в камък и е толкова изящна, по един минималистичен и много допадащ ми начин. Не размахахме фотоапарата, защото е забранено – а напоследък нали го раздавам примерна…

За съжаление, снимките не ни се получават много-много. Главно защото улиците са тесни, сградите се надвисват над главите ни и както и да застанем, все хващаме разни натрапници в кадър, за сметка на това обектът не успява да се побере ни на ширина, ни на дължина. Надявахме се да снимаме добре от La Specola (кулата на местната астрономическа обсерватория, от която се открива чудна гледка към града), но се оказа, че достъп до нея има само в събота. И точно тази събота… е отменен. Язък. Поне се разходихме в тамошния квартал, на другия край на града е и иначе сигурно бихме го пропуснали.

Ето няколко снимчици, отново в галерия, не ми харесва как ги подрежда, ама да пукна ако тръгна да се занимавам с нея точно в момента пък. Първите три са от пицарията с празнуващите студенти (точно си бяха тръгнали), след това zImage чака трамвай, накрая две извънземни дървета от Ботаническата градина.

Прошуто е фунги Куатро Формаджи Пицария в Падуа
zImage чака трамвай Лилавост Доматеното дърво