Бутилирана психология

11:30:40 ч., 20.10.2009 г.

Знам, знам, много разредих писането. Отначало заради пътуванията, а след това ме налегна темерутизма – нищо не ми се споделяше, нищо не ми се разказваше… За сметка на това изчетох милион и сто неща. Някои от тях са много любопитни според мен.

Като статията What’s really in your shampoo, изобилстваща от стряскаща и (може би) полезна информация:

  • само 3 от 22-те съставки на Pantene Pro-V служат за измиване на косата, всички останали са шменти-капели;
  • хората харчат $230 милиарда годишно за козметика, от които $40 милиарда са за шампоани;
  • за да е блестяща косата – кутикулите трябва да са гладки, а това се постига с добавянето на много слаби киселини (като цитрусова например);
  • по-голямата пяна не означава, че препаратът мие по-добре – няма връзка между броя на мехурчетата и качествата на детергента;
  • в шампоаните слагат добавки, които да останат върху косата и след измиването й – а някои от тези добавки са леко токсични (не знам какво е cocamide MEA, но ми звучи като чума);
  • оцветителите, които се използват за разкрасяване на шампоаните, са вредни и за хората, и за околната среда – за някаква червена боя дори било доказано, че е канцерогенна и затова я забранили (макар и с 9-годишно закъснение);
  • ароматите в шампоаните също са химикали, нямат естествен произход;
  • съставките, чието предназначение е да омекотява косата, се използват и в производството на хербициди;
  • разните витаминозни добавки и уж естествени подобрители НЕ МОГАТ да се поемат през косата, т.е. те са напълно ненужни – но пък се отмиват лесно и просто прекрасно успяват допълнително да замърсяват водата;
  • огромната част от химикалите, използвани за производство на шампоани, не са тествани за странични ефекти!

И така нататък, и така нататък. Не знам доколко е вярна тази статия, но успя да ме изплаши. А заключителният параграф ме хвърли в страшен размисъл:

Мога да живея без бутилирана психология. Новият ми шампоан, препаратът за миене на чинии Sunlight, има само четири съставки. Много е течен и е леко кисел, мирише смътно на лимон, не прави кой знае каква пяна и изглежда малко жалко. Не е перфектен, а само по-добър. Насапунисвам с него косата си само веднъж на къпане. Всеки път използвам около една десета от обема на „истинските“ шампоани. С една бутилка изкарвам около година, знам го, защото това е втората ми бутилка. И въпреки че разни известни личности не го рекламират – косата ми е чиста, а аз излагам себе си и околната среда на значително по-малка опасност.

Така… zImage се престраши и изми главата си с нашия препарат за чинии, биосертифициран Frosch. Твърди, че не открива никаква разлика между него и шестотин и шестте вида шампоани, които съм купувала през годините. A някои от тях са много скъпи! Два дни по-късно косата му все още е налична и изглежда прилично. Е, дълга е около половин сантиметър само, така че трудно може да се прецени дали е бляскава и обемна 🙂 Но със сигурност не е мазна, кожата не е раздразнена и като цяло май експериментът е по-скоро успешен.

Сега набирам смелост да опитам и аз. Малко ме е страх да не опада всеки косъм от скалпа ми, че точно си отгледах по-пищна растителност… От друга страна, какво толкова, зима е, а аз обичам да нося шапки.

Втората световна война…

11:31:38 ч., 19.10.2009 г.

… според Urban Dictionary:

Германия окупира Чехословакия.
Великобритания и Франция им казват да прекратят с тези глупости.
Германия нахлува в Полша. Русия също нахлува в Полша. (Никой не се сеща за втората инвазия.)
Великобритания и Франция обявяват война на Германия. Това е и официалното начало.
Италия, България, Унгария и Румъния стават съюзници на Германия. (Всички забравят за последните три държави.)
Силите на Оста маршируват като на парад през цяла Европа.
Нацистите избиват евреите, хомосексуалните, циганите и инвалидите. (Всички помнят евреите, но не се сещат за останалите.)
Великобритания се държи.
Русия и САЩ не правят нищо по въпроса.
Цели дивизии от холандски, белгийски, норвежки, френски и сръбски доброволци се присъединяват към армиите на Оста и SS. (Всички забравят това. Ако слушаш сега какво разправят героите – всички са били във факаната съпротива, която очевидно е била ОГРОМНА.)
Силите на Оста нахлуват в Русия. На руснаците не им е смешно вече.
Япония се присъединява към Оста и бомбандира Пърл Харбър. И на американците не им е смешно вече.
САЩ започва да въоръжава другите защото имат повече фабрики от всички останали взети заедно. А и са извън обсега на вражеските бомбандировачи.
Оста загубва много сили и ресурси в Русия, защото Русия е огромна и ледено студена.
Алиансът осъществява десанта в Нормандия (D-Day). 5 вълни: 2 британски, 2 американски, 1 канадска. (Всички забравят за канадците.)
Хитлер се окопава в дупката си. Руснаците намират тялото му и потвърждават, че е имал само един тестис. Сериозно.
САЩ решават, че инвазиите са твърде голяма разправия и вместо това създават атомната бомба. Стоварват две кофи изпепеляваща светлина върху Япония.
Руснаците открадват половин Европа.
Великобритания е похарчила почти всяко пени, което е притежавала.
САЩ започват да се хвалят пред всички как кажи-речи сами са спечелили войната и 64 години по-късно продължават в същия дух.

Йей 🙂

Късометражни

17:12:56 ч., 06.10.2009 г.

Харесалите District 9 може би ще оценят по-ранните опити на режисьора Нийл Бломкамп. Например 7-минутното Halo:

… което е било замислено като ордьовър, предшестващ заснемането на пълнометражен филм по играта. Но проектът е бил оставен на заден план, за да може Нийл да се заеме със Сектор 9 и май само най-запалените геймъри съжаляват за тази промяна в плана.

От периода 2005-2006 г. са късометражките Alive in Joburg, Tempbot и Tetra Vaal. Пак някъде по онова време са правени видеото Yellow за кампанията Adicolor на Adidas, както и танцът на трансформиращия се C4 на Citroen. Enjoy~

PS: Yes, we’re back. И не сме в добро разположение на духа.

Пелопонес

11:15:18 ч., 02.10.2009 г.

Миналият петък на Закинтос заваля. Ама не кротко, по есенному, а с една тропическа буря направо – светкавици, гръмотевици и потоп в продължение на 28 часа. Нон-стоп. По-голямата част от апокалипсиса я прекарахме затворени в студиото. Нямаше сила на света, която да ме накара да изляза на студеното и мокрото просто. Дори гладът не съкруши ината ми да си стоя на скришно и да пустосвам калпавото време. Само дето ни доскуча ужасно, ама ужасно. И изведнъж островът ни отесня.

Затова в неделя сутринта станахме в 6 (по тъмно!), натоварихме багажа, сбогувахме се със Спиро и се понесохме към другия край на Закинтос – на пристанището на Агиос Николаос акостират фериботите от и за Кефалония, най-големия от островите в Йонийско море. Час и нещо каране по кривите друмища покрай морето и през планините, стигаме навреме уж, опитваме се да си купим билети и… няма фери! Морето било малко бурно, пък пристанът бил твърде открит, затова спрели плаванията за деня. Сори.

И така се наложи да се върнем към първоначалния си план: да разгледаме най-южните точки на Пелопонес. Фериботите до Килини си работеха, даже слънцето се показа да ни изпрати, седяхме на най-горната палуба и ни беше леко… Главно защото не знаехме по какъв планински път ще се наложи да караме половин ден 🙂 Е, не беше много страшно, честно казано, пък и гледката си я биваше, ама някак е твърде досадно когато морето не се вижда. По тъмно стигнахме в градчето Неаполи, и, о, колко се радвам, че се озовахме тук!

Мястото е туристише unspoilt. Я има 5 хотела на кръст, я не. При това са празни. Плажът е на няколко метра от терасата ни, Blue Flag сертифициран е. Чист, кристален, приказен. На няколко километра околовръст има повече безлюдни и суперяки заливчета, отколкото на цял Закинтос. Онзи ден се разходихме до Агиос Георгиос и бяхме сам-самички на пясъка, докъдето ти стига погледа. Е, ако не броим двойката орли, които ни дебнеха от едно дърво. А вчера се пльоснахме на дюните край Пунта, имаше още две двойки някъде в далечината (разбирай „на повече от 50 метра от нас“) и zImage измрънка „Егати, как са налазили туристите“ 🙂

По кръчмите предлагат прости, но безкрайно вкусни храни, а доматите тук са една слънчева фантазия. Въпросът, който ни занимава, е: ако изкарваш сума ти пари в София, каква полза имаш от това като не може да си купиш вкусни зеленчуци? А, де. Имай надиплени милиони в банката, яж пласмасови прототипи на храна и се радвай на живота…

Anyway. Отиваме на остров Елафонисос днес, твърдят, че там са най-най-приказните места за гмуркане в района. zImage вече ми извади десетина черупки на морски таралежи, едно друго много странно бодлокожо и няколко раковини… включително една, чийто обитател все още не я беше напуснал. Изкарах си акъла като тръгнах да я мия със сапун и отвътре се показа ядосан рак 😳 Върнахме го обратно в морето, разбира се, макар че му бях малко сърдита за щипките!

Снимки има.

Закинтос

00:40:18 ч., 24.09.2009 г.

С три думи – на Закинтос сме.

Пък тук е толкова диво, че и нас почна да ни хваща. Отседнахме в Порто Рома, което е така дребно, че и село не може да се нарече. Няколко семейни хотелчета, предлагащи студиа на съвсем прилични цени, една кръчма, смесен магазин, където продават домашни сладка и зехтин, плаж като една човешка длан и стига толкова. Хазяйнът ни се казва Спиро, а вилата е Катерина. Всичко е първично, само важните неща са налични, никакъв лукс, но пък сме сред маслинови насаждения, а терасата е с гледка към морето. Всяка нощ дебнем къде са кукумявките и чухалчетата, Тото си отглежда един гекон и го храни с нощни пеперуди, а аз гоня от стаята щурците със сандал в ръка. И пищя когато се опитат да скочат върху мен.

Ходим на плаж на Геракас, където костенурките снасят яйца през юли. И в момента има няколко техни гнезда, заградени са с дървени пирамидки и някакви младежи ги пазят. За съжаление самите костенурки никакви ги няма и не успяхме да ги видим. Но пък във водата се натъкнахме на сума ти октоподи! Кафявички отгоре, с червеникави пипала и очи като на особено дяволски козли. Разполагат се сред скалите и почти се сливат с цвета им, откриваме ги само по купчините мидени черупки около тях.

Цамбуркайки се срещнахме морски звезди, грамадански охлюви без черупки, раци-пустинници с черупки, писии, всякакви средиземноморски рибки, включително ярки жълтоопашатковци, дето не успяваме да ги прогоним и все се навъртат около нас, както и една ужасно страшна дънна гад, дълга поне 40 сантиметра. В много дълбокото се озовах очи в очи с лилава медуза, която ми изкара акъла и буустна плувните ми умения до неподозирани висини. И скорости. Стрелнах се като делфин, докато мигнеш и бях на 2 метра от брега, заорала нос в пясъка 🙂

Храната е все така безподобно добра. Гръцката салата заема особено свидно кътче в сърцето ми. Местният специалитет се нарича клефтико – агнешко, печено в пещ с разни билки в продължение на 4 часа и половина. Невероятно вкусно, думи нямам просто. Почнах да ям риба. Ципурата е превъзходна, с една запечена кожичка, ммм… Виж, калмарите все още са ми невкусни и ще продължа да ги избягвам. Рибата-меч беше добре приготвена с доматки и всякакви мерудии, но вкусът й е твърде силен за мен. Мога да я ям, де, но не е с кеф. Трябва да опитам и лаврак, мисля, че ще ми допадне.

По време на митканията си из острова все още не сме засекли нито една wi-fi мрежа. Купихме си SIM карта на Wind (някакъв мобилен оператор), която идва с неограничен интернет достъп. Уловката е, че тук няма ни 3G, ни EDGE. На един гол GPRS разчитаме – и е адски бавно, адски бавно. Но пък нали не сме се разбързали за някъде.

Вечер е, седим си на тераската, цикади и щурци озвучават тъмнината, биричка за Тото, мартини за Антония, кисело мляко (10 процента масленост!) със смокини за десерт. Така се живее до 100 години.